ЗА СМЪРТТА НА ЕДНА РОДИЛКА ИЛИ КАК КРИМИНАЛИЗИРАХМЕ МЕДИЦИНАТА
Дефиниране на понятие „насилие над родилки" и включването му в Наказателния кодекс поискаха днес от едно пациентско сдружение (в случая „Родилница", но това няма особено значение). Поводът за желанието им стана фаталният инцидент с Ренета Томова, която почина при раждане миналата седмица. Абсурдността му е толкова голяма, че едва ли разумен човек би обърнал внимание, ако то не се оказа капката, която преля чашата на нескончаемата словесна агресия, която се изля срещу хората в бели престилки през изминалите дни. Или на практика - не бе своеобразна еманация на не малка част от обществените нагласи.
Трагедията в смъртта на една родилка не оспорва никой. Трагична всъщност е всяка смърт. Но тези инциденти би трябвало да дават повод за анализ на медицинските алгоритми и поправяне на грешките в здравната ни система, с каквито тя е пребогата. А не за криминализране на медицината.
След поредния водопад от обвинения към шепа
лекари от сливенската болница, които дори не е ясно дали са виновни, ние пациентите, сме на път окончателно да обезглавим и настървим срещу себе си цялата гилдия. Защото с подобно поведение, дори и без конкретното предложение, на практика излиза, че искаме да ги лишим от правото им да практикуват професията си. Това, дори да нямаше кадрови дефицит в страната и тотално изпепеляване на тези специалисти, не е в услуга на никого.
Дефиницията на понятието „насилие над родилки",
която дават от сдружението е толкова обща, че с нея се криминализира самото раждане. Според предложението за насилие би трябвало да се смята всяко действие на медиците, което води до „загубата на автономия и възможността раждащата жена свободно да взима решения относно протичането на раждането и относно своето физическо и психическо благополучие по време на раждането". На практика това означава, че лекарите и акушерките ще се притесняват да предприемат каквото и да е действие. А бездействието или добре известната българска поговорка „страх лозе пази" няма място в медицината. Или поне не положително. Защото без кураж, няма как да се изправиш пред лицето на смъртта и да го победиш. Но – добри или лоши, любезни или не, уморени или прегорели, щастливи или тъжни, на тях им се налага да го правят почти всеки ден. И заради това не заслужават друго освен благодаря!
Ако трябва да бъдем напълно честни,
у нас явно съществува война между лекари и пациенти. Причини за нея определено не липсват. И те се коренят в изминалите трийсет години на прехода. Преминаването през смяната на една ценностна система с друга, на едно здравеопазване с друго, често, както се оказа в нашия случай, отключва най-тъмните страни от обществения потенциал. И ние ден след ден берем недостатъците, които си знаем добре – беднотията, лакомията, агресията, оглупяването, обезлюдяването и поболяването.
Но всичко това явно е търпимо,
докато не истеризира в кресчендо. А това винаги става само по един начин – с помощта на нас, медиите. И този път вместо да бъдем коректив на обществените недъзи, ние като в криво огледало отново ги мултиплицирахме. И ако виним лекарите за грешките им, които да, определено не липсват, то отговорността за повсеместната деградация на обществото ни, което вече е готово дори да криминалиизра медицината, в голяма степен е наша (и на политиците ни, защото нали рибата се вмирисва откъм главата). Както и възможността да променим това. Или иначе казано – пак отворихме кутията на Пандора. Да се надяваме, че този път няма да забравим да вдигнем капакът й още веднъж – за да излезе и надеждата!
Източник: 
