Д-Р ГЕОРГИ МИРКОВИЧ - ЛЕКАРЯТ БУНТОВНИК И ПРОСВЕТИТЕЛ
Името на д-р Г. Миркович е сред най-големите в българската история. Освен лекар, той е и просветител, радетел за църковна независимост, обществен деец.
Роден е през 1825 г. в Сливен от втори брак и за двамата му родители – Вълко и Койна. Има разминавания в различните източници за рождената година - 1825, 26, 27. Започва училище в родния си град. От 1840 г. негов учител става Сава Доброплодни. Георги иска да продължи образованието си в Цариград, но баща му не позволява това и започва да го учи на занаят в дюкяна, който семейството на Вълко притежава.
През 1847 г. младият Миркович постъпва в Духовната семинария в Киев. За обучението му лично д-р Иван Селимински осигурява стипендия. Негови съученици там са Драган Цанков и Сава Филаретов. Битовите условия в Семинарията са лоши и Г. Миркович заболява и я напуска, заминавайки за Цариград на лечение. Тук го посреща новината за смъртта на баща му и Георги се връща в родния Сливен. През 1848 г. получава своя дял от наследството и благодарение на тези средства заминава да учи в прочутата по онова време Гръцка гимназия на Куру-Чешме в Цариград. Унизителното отношение към българските ученици там обаче става причина да я напусне. Така обещава пред себе си, че ще работи за просвещението на своя народ – обещание, на което той остава верен до края на живота си.
Година по-късно Георги Миркович продължава образованието си в Католическото френско училище в Бабек, Цариград и става негов възпитаник. Там среща монах Рене, който запалва интереса му към Спиритизма. Този интерес съпътства Г. Миркович през целия му земен път.
През 1851 г. заминава за Франция, за да следва медицина в Монпелие, която завършва през 1856 г. По време на обучението си е награден лично от Наполеон III със сребърен медал заради участието му като лекар по време на избухналата холерна епидемия в гр. Юзе, близо до Нанси.
След края на обучението си д-р Миркович се завръща в България и работи като частен лекар в Сливен. Верен на даденото обещание и заедно с Добри Чинтулов, започва борба срещу гръцкото влияние в България. Двамата решават да открият българско училище в родния си град. По този повод д-р Миркович заминава за Румъния в търсене на парична помощ от богати сливенски търговци. Не успяват да доведат идеята си до успешен край заради някои от еснафите в града.
През 1858 г. д-р Миркович става градски лекар в Стара Загора, а година по-късно се установява в Цариград. Наред с лекарската си практика, младият медик сътрудничи на сп. „Български книжици“. През 1860 г. пък публикува своя труд в областта на просветителската дейност „Кратка и методична българска граматика“, посрещнат с особена възторженост от Драган Цанков и Тодор Бурмов, които публикуват положителни рецензии за него съответно във в-к „България“ и сп. „Български книжици“.
По това време по нашите земи кипи борбата за църковна независимост. Драган Цанков пропагандира идеята за припознаване на Папата за глава на Българската църква, т.е. за Уния. Около тези възгледи се оформя движение в чието ядро е и д-р Г. Миркович. Така на 18.XII.1860 г. група, съставена от български духовници, светски личности и граждани, връчват на апостолическия викарий П. Бруниони в Цариград молба до папа Пий IX за уния с Рим при запазване на традиционните български обичаи и славянското богослужение. В резултат на това на 15 март 1861 г. Йосиф Соколски, Др. Цанков, дякон Рафаил Попов, лазариста Южени Боре и д-р Миркович заминават като делегация за Рим при папа Пий IX за ръкополагането на дядо Йосиф като глава на Унията в България. То се състои на 14 април с.г., а на състоялия се 12 дни по-късно прием във Ватикана д-р Г. Миркович и Др. Цанков получават от папата медали, придружени с грамоти за заслуги.
Същата година архиепископ Йосиф Соколски е отвлечен и заселен принудително в Киев, което слага край на движението. В резултат Др. Цанков напуска Цариград, а д-р Миркович заминава за Влашко, където става градски лекар в Болград и лекар на Българската гимназия там. През първото полугодие на 1864 г. Г. Миркович е и неин временен директор. Като такъв, за първи път организира честването на празника на светите братя Кирил и Методий в града.
В края на същата година лекарят заминава за Браила, където има своя частна практика в продължение на 2 години. След това отива в Букурещ и заедно с д-р Начо Планински става един от основателите на Букурещкия таен революционен комитет, след което отново се завръща в Сливен.
В периода 1867 – 1869 г. д-р Миркович е градски лекар във Видин и Лом, сътрудничи на в-к „Македония“, издаван от П. Р. Славейков, и участва в заговор, чиято цел била да окаже натиск върху турското правителство да издаде по-бързо дълго отлагания ферман по църковния въпрос. Въпреки че то подозира идеята на тази акция, на 28 февруари 1870 г. е основана Българската екзархия.
Заради обществената си дейност и участието си в организирането на революционното движение във Видинския саджак, в края на 1869 г. д-р Миркович е предаден на турските власти от софийския митрополит Доротей. Осъден е на смърт, но впоследствие присъдата е заменена с доживотна каторга, благодарение на усилията на прочутия възрожденски адвокат Илия Цанов. Г. Миркович е окован във вериги и изпратен от Лом в Цариград по Дунава. По пътя е бил принуден да прекоси пеша целия Сливен като назидание за съгражданите му. След смъртта на Али паша е прехвърлен на заточение в Диарбекир. Там бива набеден, че готви бунт и е изпратен на още по-отдалечено място – гр. Мардин, на границата със Сирийската пустиня. През 1875 г. избухва холерна епидемия и с гаранцията на видни граждани християни е освободен, за да упражнява лекарската си професия. Благодарение на това успява да натрупа солидно състояние, което по-късно ще завещае в полза на бедните. По време на епидемията д-р Миркович лекува заточениците и затворниците безплатно.
Продължава ТУК.
Източник: Quo vadis 
