The Doctor of the Year Assoc. Angel Kunchev: I have no other answer - we will deal with
На 19 октомври – денят на Св. Иван. Рилски, обществото ни поздравява и почита българските медици. Да си лекар напоследък сякаш е трудно, опасно, а често - дори неблагодарно занятие. Така ли е наистина, какво е да получиш признанието на колегите си, докато се опитваш да преведеш цял народ вече втора година през най-страшната пандемия, с която сме се сблъсквали досега. За това разговаряха от Clinica.bg с главния държавен здравен инспектор доц. Ангел Кунчев - Лекарят на 2021 година.
Доц. Кунчев, какво е чувството да си Лекар на годината във време на пандемия?
Чувството е преди всичко на благодарност за това, че поне от колегията срещаш разбиране, защото от време на време и на мен ми идва в повече и омразата, и неразбирането, и крайните мнения, откровеният негативизъм, който се лее и към моята персона. Така че много високо оценявам наградата и то най-вече, защото е от хора, на които държа, които разбират за какво става въпрос - щом те са оценили дейността ми като полезна, какво по-добро!
А главен епидемиолог на държавата в тази ситуация, когато носиш отговорност за един цял народ на практика?
Ако го обсъждахме преди пет години, щях да кажа, че е чудесно, прекрасно. И теоретично е така - да имаш възможност да покажеш знанията си, опита си. Сега, след две години в този ужас, наречен пандемия, мога да кажа, че е малшанс. Да, вярно, професионално е време, в което наистина трябва да свършиш много работа за това, за което си се подготвял с години, учил, карал си какви ли не курсове, но не е така. Ако пандемията бе продължила – два-три месеца, вероятно щеше да го има този елемент, но след две години всички са толкова изнервени и уморени, че първо няма място за много професионализъм, второ – умората си казва думата. Трето – хайде, стига толкова предизвикателства, време е малко за успокояване на нещата. - Бърнаутът наистина е навсякъде – и сред лекарите, и сред цялото общество, ще успеем ли да се излекуваме от него? - Бих казал, че на някои въпроси отговорът е – а има ли друг начин! Аз бих казал, че няма. Същият е отговорът и на въпроса ще се справим ли с втората, третата, четвъртата вълна – а има ли начин да не се справим, иначе какво - вдигаме ръце и се предаваме ли. Да, ще има последици, повечето отрицателни, защото умората си казва думата и не е хубаво нещо. Бърнаутът е диагноза и иска време, за да го преодолееш, но с малко повече желание, малко повече смесване на професионализма с други по-приятни дейности, ще се върнем към нормалния живот. Дай Боже, това да стане по-скоро!
Категоричен ли сте, че КОВИД се оказа най-голямото предизвикателство в професионалния ви път досега?
Определено, дори, ако гледаме нещата от края на Първата световна война насам, такова предизвикателство не е имало. Да, имаше отделни опити за пандемии, да си спомним за птичия грип, за пандемичния, за Зика, Ебола, другите два коронавируса, които преминаха и не успяха да придобият такова масово разпространение. Сега си мисля как човек постепенно свиква с всичко – цифри, статистика и започва да приема нещо, което за мен продължава да е неприемливо, а именно да изгубим 20 000 души. Ако си спомним катастрофата край Своге с автобуса, в която загинаха 20 души, тя бе станала национална трагедия и така е правилно, но сега сякаш всичко можем да преглътнем. Ние сме длъжни да направим каквото можем.
Какво научихте за себе си по време на пандемията и от друга страна за колегите си, обществото?
Пандемията още не е свършила и вероятно ще се появят още изводи. Тя е много интересно явление, което води до концентрацията на някои неща, до изкристализиране на определени истини, положителни и отрицателни, както за цялата здравна система, така и за нацията, като такова. Не е много приятно всичко, което виждаме като изводи – оказа се, че ние като народ в тежък момент не успяхме да се организираме и да действаме решително, единодушно, както направиха други народи и вече горе долу си решават проблема с пандемията. Очевидно това при нас ще стане по по-бавния, по-мъчителния и скъп начин. Жалко е това, но е факт. Иначе в личен план установих, че когато се мобилизира човек, може да направи много повече от това, което си е мислел, че може. Когато нещата свършат, вероятно тогава ще се почувства целия срив – на психика, имунна система, организъм. И не казвам, че ние сме най-ангажираните, това са хората, които работят в отделенията, а получавам мейли, в които това се поставя под въпрос. Мислех да поканя хората да дойдат в някоя болница и да видят сами за какво става дума, но когато прочетох, че в болниците се правели постановки, се отказах, защото това не е просто обидно, то е подигравка с труда на хората.
С какво си обяснявате този скептицизъм, недоверие, дори безхаберие в нацията ни?
Това е работа на социолозите, мисля, че те ще има доста да разсъждават и това ще стане, ще има и научни трудове и изследвания в тази област. Не, че няма и други нации – и в Източна Европа, и на Балканите, където във всичко се съмняваме, но тук показахме върхове на простотията. Оказахме се толкова благоприятна почва за разпространяване на всякакви идиотски теории, трудно ми е да си го обясня. Да, като се заровим назад, като се почне от Турското робство, през социализма, това, че голяма част от народа е възприемал държавата като враг, който се опитва да те обере, да те излъже и ти трябва да правиш същото спрямо него, е някакво обяснение, но е найелементарното и надали покрива целия спектър от неща, които са повлияли. Сложно нещо е социологията, но оттук нататък трябва да имаме предвид, че доверието към държавата, към държавните авторитети, към системата на обществено здраве не просто е сринато, а е под дъното. Разказвал съм няколко пъти един случай – още по времето на пандемичния грип, когато стана ясно, че имунизация в България, кой знае каква, няма да има, моята колежка от Финландия ме попита
– Защо не искат да се ваксинират хората?
И аз й отговорих – Ами не искат, съмняват се, не вярват. Тогава тя предложи да излезе министърът по телевизията и да призове хората, а аз се засмях, защото си помислих, че тогава и тези, които са решили да се имунизират, ще се откажат. Но това няма как да го обясниш на колега, който работи в нормална среда.
Изненадан ли бяхте и от високата степен на недоверие към имунизациите, според мен поне, сред колегите си – лекари и сестри?
Тази е най-неприятната част. Защото в обществото има различни нива на медицински познания и образованост, навсякъде има крайни антиваксъри, но когато става дума за лекар, учил пет години, завършил, практикуващ, който поставя под съмнение ефекта на ваксините, ми става страшно. Не казвам, че повечето колеги са се държали така, но е факт, че имаше и такива. Това съвсем разпадна доверието в системата, защото, когато чуеш подобно нещо от лекар, на който си дал цялото си доверие, записал си семейството си, децата си, много ясно, че няма да се ваксинираш.
Съжалявате ли понякога, че сте избрали тази специалност и професия?
Не, никога. При мен тезата – „От малък мечтаел, в семейството били лекари ..." изобщо не върви, никой не е бил лекар, чудех се какво да уча. Но пък веднъж започнал, видях, че медицината е много необятно поле, а епидемиологията още повече. Тя борави с много други специалности, няма как да бъда епидемиолог, ако не познавам инфекциозните болести, вирусологията, социологията, статистиката. Става още поинтересно, защото има и елемент на издирване, чисто изследователска работа, всичко е много интересно, стига да не е в условия на пандемия, както стана.
Как успявате да запазите нормално, човешко присъствие сред цялото това обществено напрежение и негативизъм?
Не знам дали успявам, опитвам се, защото другото е да се зъбим един на друг, да викаме, да се караме, обиждаме, от което никаква полза няма. Дал съм си сметка, че 10-15 процента от обществото тотално няма да ни разбере, каквото и да направим. Имаше и такива, които ни казаха – покажете ни вируса, искаме да го видим, за да повярваме. Преди два дена получих много интересен имейл, че разполагат с видеозапис, който доказва, че такава пандемия няма и че, ако аз не им отговоря до три дена, те ще го дадат на една от партиите с антиваксърски настроения, за да го публикува. Интересно ми е да видя тези уличаващи факти и документи. Но пак казвам – този процент е неразбиваем, там и Господ да слезе, тези хора ще вярват на това, което искат. Борбата е за другите 20-30 процента, където - къде от страх, къде от това, че са повярвали на някой друг или предпочитат да ровят в интернет, вместо да прочетат нещо смислено, не могат да вземат решение. Лошото на първата група е, че са 10-15 процента, но вдигат шум, като за 50-60. Но това не е изненада за нас, подобни нагласи сме регистрирали още при споровете дали да има задължителни имунизации. Когато узреем като общество, те няма да бъдат задължителни, но пак ще имаме 95-96 процента покритие, както в западния свят. В момента не сме готови.
Какво предстои оттук нататък – на вас като професионалист и на нас като общество?
Първото, което ни предстои е да се преборим с четвъртата вълна, защото тя е особена, по-интензивна, засегна вече много голям брой хора, имаме едно дифузно разпространение, вероятно всеки 5-6 човек, който срещаме е носител на вируса. Трябва да преодолеем първо тази вълна, да се справим с помощта на здравната система и да не оставим никой без необходимата помощ и лечение. Оттам нататък никой не може да прогнозира какво ще стане, има няколко възможни пътя – единият е вирусът да започне да се превръща в най-обикновен коронавирус, както другите му 15-16 братовчеди. Другият вариант е да се самоограничи и да изчезне, този е най-оптимистичният, но и наймалко вероятният. Аз съм оптимист, малко са инфекциозните заболявания, които са успявали да се задържат прекалено дълъг период. Природата намира начин да създаде фактори, които да ограничат разпространението им. По-вероятно е да отмине пандемията, дали този сезон, дали след една година, но не може безкрайно да продължи. А сред обществата, които достигнаха над 75% имунизация, нова вълна едва ли ще има. Дори в държавите, където имаме покачване на заболеваемостта като Израел, виждаме, че 96-97 процента от заразените са неваксинирани. Това е показателно, че имаме оръжието, но въпреки това са налице нации, които се чудят дали да го вземат в ръце.
Какво бихте искали да каже Лекарят на годината на своите колеги?
Да са живи и здрави. Пак те са тези, в чиито ръце е съдбата на болните хора, от техния труд, знания и опит зависи кой докъде ще стигне. Знам колко е трудно. В обществото се изказва едно мнение, че те вземат пари – но тези 1000 лв. не е никаква компенсация за времето и усилията, които полагат. Така че само благодарност към тях, почит и уважение.
А на пациентите?
Пациентите, когато стигат до болница са напълно наясно, те също разчитат на същите тези бели престилки, които преди това са оплювали. И това не помага много нито на едните, нито на другите.
You can see all the material here
Source: Clinica.bg 
