ОСНОВНАТА МИ ЗАДАЧА Е ДА ВЪЗСТАНОВИМ ДОВЕРИЕТО В ТРАНСПЛАНТАЦИОННАТА ДЕЙНОСТ|АМБИЦИЯТА МИ Е ДА СЪЗДАДЕМ БАЛКАНТРАНСПЛАНТ – КАЗВА ПРОФ. Д-Р ЛЮБОМИР СПАСОВ, ИЗПЪЛНИТЕЛЕН ДИРЕКТОР НА БОЛНИЦА „ЛОЗЕНЕЦ” И НОВОИЗБРАН НАЦИОНАЛЕН КОНСУЛТАНТ ПО ТРАНСПЛАНТОЛОГИЯ

24 февруари 2014 г., 14:58 ч.

Обявяването на новия консултант по трансплантология роди дискусии в публичното пространство. В първото интервю, което проф. Любомир Спасов даде за в. Quo vadis, той обяви своите намерения:

- Проф. Спасов, поздравления за назначението Ви за национален консултант по трасплантология. То обаче не се приема еднозначно, затова бихте ли коментирали мотивите на федерация „Български пациенстки форум”, която се обяви против избора Ви?
- Не съм чул техните мотиви в детайли. Това, което зная обаче е, че назначението за национален консултант става на базата на нормативна уредба на МЗ, в която ясно е разписано как се избира човек за тази длъжност. Тя изисква до септември предходната година да се правят предложения от институции, какъв консултант по дадена специалност да бъде посочен за следващата една година. В продължение на 2 години Софийският университет ми издига кандидатурата за национален консултант по трансплантология, предвид това, че съм пионер в чернодробната трансплантация в България и в момента имам най-много органни трансплантации у нас – имам предвид бъбреци, сърце, черен дроб (общо около 98). Занимавам се от дълго време с тази дейност. Стартирал съм още през 2003 г., като през 2004 г. беше първата чернодробна трансплантация, която направихме в болница „Лозенец”. Така че съм посочен на базата на един доста дълъг опит в тази област.

Трансплантацията не е само конкретната операция. Тя включва цялата логистика около организиране на трансплантационния процес. Това е интердисциплинарна специалност, която изисква познания не само в хирургичната дейност, а и на анестезиолози, имунолози… В рамките на болницата като че ли е по-лесно да се организира тази логистика и мисля, че това беше една от причините, когато започнахме трансплантационната програма, цялата болница да е включена в този процес - образна диагностика, всичките лаборатории, вътрешна медицина, реанимация. Ако една болница няма възможност това да го съчетае логистично, трансплантационният процес не може да се развива. Така че това е причината моята кандидатура да бъде издигната от Академичния съвет на Софийския университет „Св. Климент Охридски”, който все пак е най-голямото българско учебно заведение с 25 000 студенти. След гласуването от Академичния съвет, ректорът на СУ проф. Иван Илчев е отправил предложението до министъра на здравеопазването. В определения за целта срок друга кандидатура не е имало и на базата на това министър Таня Андреева е извършила избора.
- Мотивите на пациентската организация са, че се водят две дела срещу болницата, за това че са извършени трансплантации на бъбреци и че Вие нямате специалност урология.
- Има много строго определение как се става консултант, какви са качествата, които трябва да има един консултант, какви са изискванията, които трябва да покрива. Трябва да има квалификация по специалността, но специалност трансплантология няма, т. е. трябва да има квалификация в областта на медицината и да има определен опит. Ако няма кандидатура, издигната от институция, един от зам.-министрите служебно посочва избрано от него лице. Когато има кандидат, посочен от институция, това не подлежи на коментар. Колкото до мотивите на пациентите, срещу болница „Лозенец”, а не лично срещу мен, се водят две дела и те са в ход. Това, което се твърди в исковете е, че болницата е направила трансплантации на бъбреци, без да има право на това. Болницата обаче има лиценз от 2004 г. и той е действащ и в момента. Освен това, винаги сме отговаряли на изискванията, които са се поставяли за трансплантационна дейност. За съжаление, в определени периоди от своето развитие, в стандарта, който е написан без моето участие и незнайно от кого, фигурират неща, които не съществуват в българската медицина. В този стандарт например, е написано, че трябва да има лекари с призната специалност детска съдова хирургия. Такава специалност не съществува в България. Другото нещо е, че чернодробната трансплантация трябва да бъде извършвана в клиника по жлъчно-чернодробна и панкреатична хирургия. Такава специалност у нас няма, но тъй като в една болница има такава клиника, изведнъж това влезе в стандарта. В момента, в който текстът се появи, аз за 12 часа промених името и ние също се сдобихме с такава клиника. Казвам го саркастично, защото виждате, че това е нещо несериозно, което се опитва да спре, а не да развива трансплантациите. Това са всъщност обвиненията. Колкото до това, че нямам специалност по урология, наистина е така, но това не е необходимо. На всички бъбречни трансплантации в България е участвал съдов хирург. Колегите от Александровска болница, с които сме в прекрасни отношения, канят в момента такъв лекар от друга болница. Така че аз съм участвал във всички трансплантации в болницата, като при бъбречните това е ставало паралелно с моя колега уролог доц. Петров, който ги е правил, а като директор на болницата е нормално да бъда ръководител на екипа.
- През годините трансплантологията в България имаше възходи и спадове. Какво пречи на този процес и какво конкретно Вие ще направите като национален консултант, за да се подобрят нещата?
- За съжаление, в последните 5 години аз не виждам възход. Трансплантологията не може да бъде оазис за добра дейност на фона на цялото здравеопазване. Трябва да има доверие, за да има добро ниво на медицината. Три професии предлагат продукт, наречен доверие – политици, банкери и лекари. Вие влагате парите си в една банка, защото имате доверие в нейната коректнот. Доверявате се на някой лекар, заради качествата му и заради това, че му вярвате. Доверявате се на системата. В последните години медицината получи един сериозен спад на доверието. Имам основанието да твърдя, че това се прави абсолютно тенденциозно от заинтересовани кръгове, но лекарите страдат. Основната ми задача като национален консултант, ще бъде да възстановим доверието към тази високоспециализирана дейност. Справим ли се с това, трансплантациите, от само себе си, ще бъдат повече на брой и по-качествени. В чисто професионален аспект смятам, че ние сме държава, която има много какво да учи от страните, които са по-добри от нас. Освен това в последните години в цяла Европа има намален брой на донори. Много по-лесно е, няколко държави да обединят усилията си за намиране на донори и да ги споделят помежду си, когато е възможно това да се случи. Така че, аз имам идея и ще работя за това тя да стане факт, да създадем Балкантрансплант. Да създадем организация, която е подобна на Евротрансплант, но включва съседите ни – Турция, Сърбия, Румъния, Албания... Това е неправителствена организация, която ще управлява донорския поток с много строго разписани правила. Изключително важен в трансплантологията е факторът време. Чисто географски е невъзможно ние да очакваме орган от Белгия или Холандия, който да трансплантираме в България, поради това, че разстоянията са много големи. И друг фактор, който не е за пренебрегване – на Балканите ние сме с един генотип, а при тази дейност се гони съвместимост. Така че е нормално да се очаква по-голяма преживяемост и по-голям успех на трансплантационната дейност, когато се извършва в подобен генофон. Като предимство, разбира се, имат пациентите от съответната страна. Още повече, че в последните години №1 в Европа е трансплантационната програма на Турция, която изпревари дори тази на Испания.
- Това няма ли да попречи на нормалното ни членство в Евротрансплант?
- Ние все още не сме пълноправен член на Евротрансплант, но отношенията ни с тази организация трябва също да се задълбочават. Всичко положително, което правят те, трябва да се взаимства, за да не откриваме отново правилата в медицината. Но не искам България да е донор на богатите държави, само защото там системата функционира по-добре. Докато на Балканите имаме сходна генетика, сходни нрави и мисля, че такава организация ще функционира по-добре.
- Каква е координацията на нашата трансплантационна система?
- Това, което задължително трябва да се направи в България, и то безапелационно, е да се подава потенциален донор само когато болницата, която е извършила оценката на мозъчната смърт, разполага с необорими инструментални методи за доказването й. Мисля да предложа това да става само с ангиографско изследване, т. е. всеки гражданин, когато види липсващата циркулация на кръв в мозъка, да е сигурен, че човекът е в мозъчна смърт. Това ще помогне за връщането на доверието. В противен случай винаги съществува възможност някаква вълничка да бъде тълкувана като мозъчна дейност. Затова трябва да се залага на изключително достоверни методи, а мозъчната ангиография е златен стандарт.
- Няма ли по този начин да се ограничи броят на болниците, които могат да подават донори?
- Нека да има по-малко донори, но обществото да е 100% сигурно, че не се злоупотребява и болницата, която е подала донора, да бъде спокойна, че е изпълнила своите задължения точно и коректно.
- Какви са възможностите и перспективите за трансплантациите в България?
- Това, което трябва да се развие в бъдеще, е трансплантацията на бял дроб, въпреки че има малка листа на чакащи. В световен мащаб трансплантациите на панкреас намаляха, защото не са толкова добри, колкото се очакваше. Друга област, която е мост към трансплантациите, е използването на изкуствените органи и специално на механичните помпи в сърцето. Техниката се разви изключително бързо през последните 10 години и в момента има много хора, които се отказват от трансплантация и преживяват години с изкуствената помпа. Трансплантацията не лекува, тя удължава живота и подобрява качеството на живот. Заболяването остава хронично и трябва състоянието на човека да се поддържа с лекарства, да се следи постоянно. Това трябва да се обяснява на обществото, защото когато се поставят много високи изисквания, а очакванията не се покрият, се губи доверието. Няма трансплантационна програма, която има 100% успеваемост. Обикновено първата година тя е около 80%.
- Каква е успеваемостта на трансплантациите у нас?
- Мога да кажа за болница „Лозенец”. Направих европейски одит на трансплантационната ни програма, който показа, че успеваемостта е 79% - абсолютно съвместимо с това, което в момента се прави в Европа. Не може да се спекулира със смъртта на пациенти. Хората трябва много добре да бъдат информирани, че трансплантацията е една високорискова дейност и опитвайки се да помогнеш, не винаги успяваш.