ЗАД ОБЕКТИВА НА ЕДИН НЕВРОЛОГ
Началник на Клиниката по нервни болести в УМБАЛ „Св. Анна“. Създател и ръководител на най-големия център за лечение на инсулти в България. Секретар на Българското дружество по епилепсия, защитил докторска степен в Катедрата по превантивна медицина на Медицински университет - София. Преподавател в МУ-София и ЮЗУ-Благоевград. Така накратко може да бъде описан професионалният път на д-р Росен Калпачки. Извън лекарския кабинет, той е любител фотограф, който обича да „прави“ снимки по автентичния начин – с аналогов апарат, проявявайки ги сам в тъмна стая. За пресечните точки между медицината и фотографията в живота на един невролог – четете в следващото интервю на в. “Quo VADIS”.
Д-р Калпачки, защо избрахте пътя на медицината?
Не мога да Ви разкажа някоя особено героична история. Факт е, че стана до известна степен по-скоро наистина случайно, колкото и банално да звучи. Нямам роднини лекари в рода или семейството си. Решението дойде буквално в последния момент. Занимавах се много с химия в училищните години, ходех по международни олимпиади. Времето беше такова, че ако се представиш добре на международна олимпиада по химия, можеше да влезеш в университет без приемен изпит. Доста учудих родителите си като избрах медицината... Не знам и аз, но не съм си мислил, че ще се занимавам с нещо такова честно казано, но слава Богу, че така е станало.
Не съжалявате за този избор?
О не, но по-скоро медицината беше тази, която ме откри, а не аз нея. Пак Ви казвам, няма човек или случка, които да са ме отвели натам. Детството ми мина в много четене и в опитите по химия (включително в една домашна лаборатория). Това ми беше детската мечта, но сега си давам сметка, че аз нямаше да съм по-щастлив с нищо друго, различно от медицината.
А случайно ли избрахте неврологията?
Не, тук със сигурност не. Доста осъзнат избор от времето на студентските ми години. По-скоро случайно отидох в един колектив, в едно неврологично отделение на една софийска болница. Всъщност това беше Втора градска болница. Там попаднах на уникални хора, които ме плениха буквално за няколко месеца. И така в 4-и курс бях напълно убеден, че ще стана невролог – нищо друго. Въпреки че нямаше места за специализация тогава - въобще да специализираш неврология през 1997 г. беше ужасно трудно. През първите ми две години от специализацията аз плащах на университета, за да работя в клиниката на Александровска болница. Едва на третата година се откри място, за да ме назначат. Но за неврологията съм нямал никакво съмнение. Мисля, че е най-интелигентната медицинска специалност. Неврологията е една фуния, в която така или иначе се преплита всичко. Всичко носи информация към мозъка, всичко се съобразява с дейността на мозъка и всичко влияе на мозъка. Мозъкът априори може да бъде определен като една черна кутия.
А дали фотографията дойде толкова случайно в живота Ви?
И тук ще Ви кажа да - случайно. След един ученически кръжок преди 40 години – по това време имаше само аналогова фотография. Там ни учеха как сами да си правим снимки - не само да фотографираме, но и да ги проявяваме, и да ги копираме... Просто да създадем снимката такава каквато я познаваме още от миналото – нещо, което може да се пипне, основно черно-бяло. Тази магия, която създавахме късно вечер на тъмно в училище, никога не ме е напускала. Казармата и следването в един момент ме ограничиха от това ми хоби, защото трябваше да се учи, да се специализира, да се утвърждаваш в професията и имах много, много малко време за снимки. Дотолкова, че в един момент се събудих и осъзнах, че има дигитална фотография – бях го проспал този момент. Всички снимаха с едни много малки апаратчета, в сравнение с моите и веднага виждаха снимките отзад на екрана. Честно казано и аз опитах - купих си един-два дигитални апарата, които много бързо след 1-2 години продадох обратно и отново си останах с моите фотоапарати, с които правя снимки в истинския смисъл на думата – правя. Изработвам си снимки с тях.
Каква техника използвате? С какъв фотоапарат или фотоапарати снимате, ако е повече от един?
Снимам с най-различни лентови апарати. Почти всички са по-възрастни от мен, т.е. над 50-годишни, основно от среден формат. Обичам да експериментирам, много пъти съм ходил да снимам едни и същи стари познати места с други, различни фотоапарати, за да видя как изглеждат нещата през техните очи, защото винаги съм мислел, че фотоапаратите си имат свои очи. Особено фотоапаратите, за които аз Ви говоря. Някои от тях са двуочни. Между другото много обичам да снимам точно с такива апарати, те са с 2 обектива един над друг. През единия обектив се гледа, през другия се снима.
А къде проявявате снимките си?
Когато имам време вкъщи, го правя в банята. Основно обаче разчитам на помощта на няколкото самоотвержени фотолаборатории в София, които все още проявяват снимки. Между другото съвсем не са малко местата, където можеш да си проявиш лента в София, по-малко са в провинцията. Така че те са ми приятели и помощници в повечето случаи. Но аз не снимам толкова много, че това да ме затруднява. Моите ленти съдържат само 12 кадъра. С една такава лента мога да снимам в продължение на седмици.
Защо избирате да снимате на лента?
Снимките, които са излезли от филм, за мен носят друго усещане, различно от дигиталното – точно с техните несъвършенства и ограничения, ни карат да сме по-креативни. Дигиталната фотография безспорно като възможности е на светлинни години напред от аналоговата, но аз харесвам втория тип именно заради процеса, който стои зад нея като очакване, проявяване и краен продукт.
Имаше ли кадър, след който си казахте... това е моето нещо?
Не, не аз не приемам хобито си толкова сериозно, не мисля, че правя страхотни снимки – не. Това просто е моят начин да си почивам. Тези няколко кадъра, които ще направя първо, ме карат да изляза навън. Обичайно съм по-скоро мързелив човек, но когато имам фотоапарата в чантата си, излизам и посвещавам тази разходка на това да остана със себе си. А снимането е онова, което ме кара да изляза, да се спра до нещо, което ме кара да се замисля как би изглеждало и най-важното: изброените неща ме разсейват от мислите за болните, болницата и медицината. Т.е. това е моята почивка от всичко. Ето, тази сутрин, въпреки че съм в отпуск, съм говорил досега с 12 души - нито един от разговорите не е бил приятен, нито ме е оставил безучастен, нито ме е направил по-щастлив. Всичко това изчезва като емоция, когато съм с фотоапарата.
Какво най-често обичате да снимате?
Хора не умея да снимам – убедил съм се, но снимам неща, които ме впечатляват от природата и по-скоро от взаимодействието между човешката дейност и природата. В повече случаи то е адски гротескно в моите очи. Ужасните неща, които като хора причиняваме на природата или пък хубавите неща, които извършваме като човешка дейност сред природата. Тези неща най-често специалистите наричат пейзажи, черно-бели пейзажи. Харесват ми и чисто графични неща – например мога да снимам детайли и стръкчета трева до припадък.
А имате ли любим кадър?
Не. Имам любими дестинации обаче, любими места. Някои страхотни градове, в които съм пътувал, които са ме впечатлявали точно с такива интересни форми – и в България, и в чужбина. Любимите ми места в България са общо взето в района около моята вила, който ми е до болка познат. Общо взето ¾ от всичките ми снимки през последните години са направени в рамките на една територия от 2-3 квадратни километра, която преоткривам непрекъснато. Убеден съм, че мога да намеря интересни неща навсякъде. Времето е това, което трябва да открадна, за да снимам... и търпение. Знаете ли, според мен именно аналоговата фотография ме научи да бъда по-търпелив. По-трудно се ядосвам, което е страхотно.
Имате ли град, който Ви е впечатлил след заснемането му?
Без да се замислям – Дрезден и Прага. Това са два града близки един до друг териториално, в някаква степен и визуално, но са нещо, към което винаги мога да се връщам и да снимам много. Не бих искал да пренебрегвам и други градове, в които съм бил – Сантяго в Чили например, невероятно място. Порто е уникален град, Рим – естествено. Цяла Италия е неизчерпаема за кадри, цялото Адриатическо море, Далмация. Скоро например ходих в Осло и бях приятно впечатлен от нещата, които снимах там.
Вие сте попътувал доста... може ли и пътуването да се открои като друго Ваше хоби?
Определено обичам да пътувам, често обаче пътуването е било сврзано и с работата ми. Винаги като ходя на някакви конгреси и събития, които ни ангажират професионално, в най-добрия случай успявам за ден или два да се измъкна вечер или сутринта. Взимам със себе си един апарат, една лента и потеглям по улиците. А, и един светломер, защото при такъв апарат трябва да настроиш всичко, да помислиш за светлината, преди да натиснеш бутона за снимане. В противен случай съвсем спокойно можеш да останеш с черно квадратче вместо снимка. Моите апарати нямат електроника, нямат батерии – по всяко време мога да ги грабна и да снимам.
Колко често Ви остава време за хобито Ви?
Винаги е някакъв вид кражба на време. Не си спомням в последно време да съм си казвал: „Днес е ден за снимане“. Различно е. Когато успея да се освободя от работата, но гледам и да не е в ущърб на семейството.
Има ли кадър, който искате да направите, но не сте направили още?
Места има адски много, като аз продължавам да вярвам, че всичко около нас е красиво, стига да си отворим очите да го видим. Места има, но където и да ми предложите, където и да ме заведете да снимам - като дете ще се радвам. За конкретен кадър обаче... за мен някак си всичко, когато изглежда подредено, когато стане много композиционно подредено – това ми носи удовлетворение. Т.е. ако искам да направя страхотен кадър, той ще е кадър, който изглежда хармонично. Дори да са 2 дървета на него – така да са разположени, че да има хармония между тях. И да разказват някаква история. Това би бил моят любим кадър.
Какво за Вас е медицината и какво фотографията?
Медицината е съдбата ми, моят професионален път, моето удовлетворение, моята сцена, на която се изявявам. Медицината е и многото млади хора, на които вярвам, че съм помогнал и дал път, с които работя всеки ден. Въобще медицината е много важна за мен. А фотографията е моето бягство от тежкото ежедневие. Това е един много различен свят от спешната неврология. Фотографията не е съдбата ми, спешната неврология е моята съдба. Фотографията е начинът да не полудея, ако съм само с неврологията.
